Постинг
26.02.2016 14:17 -
Момчето със знаме
Автор: erryv
Категория: Изкуство
Прочетен: 404 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 26.02.2016 14:18
Прочетен: 404 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 26.02.2016 14:18
Зала Христо Ботев, Студентски град, София, България. Места 26 и 27. Турнир по борба. С приятелката ми Албена гледахме откриването -момиче пее, деца в народни носии танцуват. Едно момиче настъпва друго, обувка пада и краче в бял чорапогащник играе босо.
Реших да изляза от залата, за да говоря с майка си, още не ми вярваше, че съм на състезанието. Забила глава в телефонния указател се сблъсках с момче около 16 годишно, в екип на "Левски", с черна коса и тъмни очи. Извиних му се и го питах:
-Дали е възможно да съм се сблъскала с един от помощниците на българския отбор? - Засмивам се.
Той се усмихна и каза, че е от групата момчета, които ще носят знамената на страните участващи в турнира. Видях, че искаше да ми каже още нещо, но чухме стъпки идващи зад мен и видях, че зад мен с бързи стъпки се приближава друг юноша в син екип.
- Хайде Милене, излизаме след минута, а теб те няма никакъв! Идвай веднага! - каза той и изтича към мястото откъдето дойде.
- Оглеждай се за знамето на Пуерто Рико. - Милен ми намигна и се затича след приятеля си.
Загледах се след него и с усмивка се върнах в залата. Седнах до Албена и тъкмо тръгнах да й разказвам за момчето, тя ме побутна и посочи вратата, през която 20те момчета със знамена влизаха. Започнах да търся Милен. И ето го - между Албания и Казахстан, седи и се усмихва.
Посочих го на приятелката ми и докато и разказвах как се блъснах с него, очите и станаха огромни.
- И ти не каза как се казваш? Та той е флиртувал с теб!
Обърнах се към знамената, за да прекратя разговора и видях как Милен ме гледа. Помахах и той едвам сдържа усмивката си. Продължаваме така и когато речите свършват и знаменосците започват да излизат, той ми посочва вратата на залата. Албена, разбира се, е забелязала всичко и ме обърна към нея. Оправи косата ми и взимайки якето ми каза:
-Чакам те тук. Завърти му главата на този сладур. - Засмиваме се.
Нервна се отправих към вратата и когато излязох го видях подпрян на стената.
- Здравей. Аз съм Милен, как се казваш?
- Вероника. - Изчервявам се. - Приятно ми е.
Последва 20 минутен разговор и разменихме контакти.
- Ще се радвам да се видим скоро, за да се опознаем, Вероника. - Изчервих се още повече, ако дори бе възможно. - Разбира се, ако си съгласна.
-С удоволствие ще изляза с теб. - Усмивката му става още по-широка.
- За жалост трябва да тръгвам, но ще ти пиша. До скоро.
- До скоро. :)
Той се обърна и тръгна към изхода, но преди да излезе, се обърна и ми помаха с ръка. Усмихнах се и се върнах при Албена. Виждайки ме тя осъзна, че няма да останем на мачовете.
-Как мина? Ще се видите ли?
-О, да. Да ще се видим.
Засмяхме се и излязохме от залата в здрача на София, облечени в смях и щастие - костюми, пазещи от всичко.
Няма коментари